четвъртък, 27 март 2008 г.

Пещери!

Бях слушал разни истории за пещерняците и не ми трябваше много да се убеждавам, за да влезна там. Осветлението е жизнено важно в такъв момент! След десетина крачки се озоваваме в пълен мрак, пронизан само от светлината на челниците. Големи зали, направо огромни места под земята, бях тотално шашнат от мащаба на пещерите. Като се замисля, тука са живели хора в зората на човечеството. На този етап сигурно ще е цял късмет, ако оцелея една вечер на такова място без да се побъркам от страх. Колко много се е извратило човечеството ... никаква връзка с природата.




Цари пълно спокойствие в пещерата. Прохладата, миризмата и тъмнината направо ме вкарват в лек транс. Трябва да се внимава, защото иманярите са разкопали и тук-там се сблъскваме с дупки от около 40-тина сантиметра ... идеални капани за новобранци като нас. Ако разровиш в някоя дупка има останки от керамика и глинени нещица.


Стигнахме до края на един коридор, тук тотално се губи представата за време. Имаше нещо като втори етаж на пещерата, предположихме, че е луксозен и доста по-удобен от първия. Ех, за наша жалост, беше обитаван предимно от прилепи и нямаше никакви удобства. Наложи се да приложа повечето си умения от изкуството на движението за да избегна челен сблъсък с прилеп и да не се издрусам от прашните стени.










Не че може да ми направи нещо това малко същество, но определено може да изкара акъла на човек. Много интересна вибрация създават прилепите докато летят, чува се от далече и в следващия момент е пред теб. Съветът на Дидо, който за пореден път ме заведе на ново място изпълнено с много предизвикателства "Скривай си главата между краката когато чуех този странен звук". Така и направих и нямаше транспортни произшествия, само срещи от третия вид.









Таванът е нисък и буквално лазим през повечето време, следим течението към другия край на пещерата с идеята, че ще има от къде да се измъкнем.
Видяхме една малка дупка (тесняци им викат на тези), от която лъхаше свеж въздух и приятна светлинка индикираше възможен изход. Провирането беше свързано с много страх, задоволство, че съм там и устрем да преодолея себе си. Смесените чувства не помагат много, най-добре да си уверен в това което правиш, тъмнината помага да се разсеят онези кофти емоции доста бързо.










Ех какво блаженство да се измъкнеш от такова страховито и в същото време много силно място. Почувствах, че психиката ми е закалена доста повече от преди и такива нови предизвикателства ме привличат повече от всякога. Стремежът ми е да мина от всякъде!

понеделник, 17 март 2008 г.

От Кръстец до Шипка!

На входа на Мина - Лев! Не, че имаше къде да се паркира, ама тази табелка бе там от бай Тошово време. Рано е и не си гледам часовника, тъкмо съм се измъкнал от градските условия. Не вярвам, че въздуха е толкова чист и организма ми започва да го отхвърля и да се бунтува яростно срещу притока му. Започнахме полекичка да се движим към х. Българка. Денят е пред нас и напредвахме доста добре. Добромир има репутацията на опитен планинар и темпото му хич не е за подценяване. Дишам и вървя без много да се чудя.



"Виканата Скала" - на това му викам впечатляващо място!
Забравям за време и пространство,
всичко изглежда толкова глобално от тук.
Попрегледахме картата с Дидо и преценихме да се отправим към Шипченския проход! Без да му умуваме повече хващаме пътя.


Доста сняг има,
дебнем как да ходим там където няма,
обаче на места е невъзможно.
Неудобното при ходенето в снега е, че те глътва до над коляното на моменти и значително убива темпото на вървене.
Зимата е била невероятна, даже и най-силните дървета са се предали.














Продължаваме нагоре към връх Бедека.
Спираме се от време на време за снимки и да се насладим на природата.
Паркура в планината е нещо изключително. Доста по разнообразно и трудно в сравнение с градската среда. Постоянно променящи се условия изпълнени с живот. Почувствах се като у дома си и в същото време градската ми същност беше в някакъв тих ужас от заобикалящата ме среда.

Тук сме на върха и гледаме към следващата дестинация - Бузлуджа!










Вече сме на билото и е лесно! Широки поляни с невероятна гледка само за няколко часа и 1.65лв. Продължаваме смело напред, трябва да стигнем до прохода!

След няколко часа, вече се виждаше "чинията" от близко.
Позамислих се дали това, което виждам е реалност. Каква извратена архитектура за времето на комунизма.
Построена на възможно най-уникалното място!














Инфилтрирахме благополучно постройката през едни дупки от северната страна. Добре, че си носихме осветление. Преминахме през мрачните разрушени подземия, някога представлявали основите на комунистическия прогрес. Започнах да изпитвам лека тъга ... това никога няма да се върне и нашите управници нямаше да си мръднат пръста за да реставрират тази магическа постройка. Много жалко за нашата история. Плаче ми се, ама запазвам спартанско самообладание и продължавам да разглеждам разрушените мозайки и да се възхищавам на гениалния проектантски ум, който е създал това място. Това, което ме впечатли, бяха опитите на някой да възстанови съсипаните мозайки по стените, като нарисува липсващите части.














Оставихме я зад нас, време беше да продължим.
Ако не стигнем до прохода по светло,
трудно ще си хванем стопа за Велико Търново.





От тук нататък, ходихме няколко часа по асфалтов път, точно преди да се изкатерим към паметника "Шипка". Отново навлязохме в горите, защото пътят обикаляше доста, а времето ни накъсяваше. Точно на мястото където нашите деди са се борили рамо до рамо с братушките за свободата, на която се наслаждаваме днес. Много силни емоции ме обзеха, бях изморен, вече девет часа ходим, усещах колко са го били загазили нашите хора по онова време. Изби ме на сериозно притежание и любов към родината. Да! (клатя глава)










Тук вече сме в цивилизацията - хора, автомобили и ... свинщина. Имаме късмет и третата кола ни качва до Габрово. Страхотно си починах докато се возих и слушах разговора на приятеля ми и шофьора. Слязохме на автогарата и като по чудо се натъкнахме точно на автобус за Велико Търново. Обичам, когато нещата вървят гладко! Защо пък не, били сме с чисти помисли цял ден, наслаждавали сме се на красотата на България. Нормално е обстоятелствата да са благосклонни към изморените туристи.

Благодаря на Дидо за хладнокръвието и компанията през този слънчев неделен ден!

четвъртък, 6 март 2008 г.

Вечер

След като следобеда бе прекаран в "разчистване на сметки" - така се отнасям с работата. Може да Ви се струва малко агресивно, но работи безотказно. Не харесвам агресията между другото.

Привечер е, около 6 трябва да съм в местното Дожо! Не мога да изтърва възможността, да мултиплицирам уменията си. Обличам анцуга си и един прилично невзрачен полуовер. Слагам шапката, вечерите са доста хладнички и трябва да се внимава.
Моментално се сливам с обстановката - прашна, мръсна, боклуците са навсякъде, грижливо разпилени от знайни и незнайни извършители. На всичкото отгоре е преваляло, но поне не се вдига прах.

Вървя бавно, но не прекалено, за да не бия на очи. Обичам да съм невидим за тълпата, опитвам се да дишам ритмично, но става толкова плитко ... Последния път в който си позволих да дишам дълбоко около центъра на града, резултатите бяха много потресаващи и в никакъв случай няма да задоволя това си желание точно сега.

С приятно разсеян поглед минавам мястото, което е най-оживено и се пада средата на цялата ми разходка. Стъпвам на пешеходната пътека и моментално чувам набиването на спирачки, надут клаксон и разни бесни ругатни отвътре. Поглеждам невъзмутимо и някакъв ала чалга фешън типаж излиза да раздава "правосъдие" . За части от секундата посочих надолу към земята, маркировката беше протрита, явно от миналата година. Добре, че има знак отстрани та реших да посоча и него - доста по-настоятелно. Явно това не беше достатъчно на момчето, което беше извън автомобилът и се движеше доста целенасочено право към мен. Късно е да се говори, пуснах раницата с едно движение и със следващото посрещам юмрука му. Изненадващо, как натренираният организъм реагира в пъти по бързо, сравнявайки противника ми, който вероятно всяка петък вечер е в местната дискотека пиян като кирка, с основна идея да закове някое Барби.

С две резки движения и момчето имаше разбит нос, пък в мен се надигна съмнение дали да не го сграбча за крачола и да го завлека някъде, "да си разчистим сметките". Когато върша работа, гледам да съм безупречен ... Добре, че обстановката не позволяваше, щях да си докарам някоя голяма глупост до главата пък и не харесвам властите, нещо все им хлопа. Трябва да се евакуирам, спешно!
Драсвам напред към гаражите, долепени до голям нов и грапав блок. Паркур уменията са страхотно полезни в подобни ситуации! Вече съм отгоре, с минимум погледи след мен и ръшвам стената на блока, отгоре ще съм в безопасност, само още малко, натегнат съм като пружинка!
ДА!!! Поглеждам от 20тина метра височина, надолу към улицата, агресивното животно се е понадигнал вече, ругае и се суети наежено ... Не разбирам подобно поведение пък и нямам време да си пълня главата с бръмбари, трябва да тренирам.

Полагам нужните усилия да не влача случката с мен , а да я оставям там. БЛАГОДАРЯ на Създателя, че ми е дал възможност да дишам! Изобщо не мисля за мръсотията и боклуците във въздуха, дишам колкото мога повече, трябва да възстановя баланса, СЕГА! Ето на 10-тата минута вече се получава. Усещам сърдечния ритъм да се нормализира и мислите ми се успокояват все повече и повече. Благодаря за този уникален дар на вселената и продължавам.

Почти съм пред Дожо-то, винаги когато наближавам започвам да усещам собствената си енергия много по-добре и мозъкът ми става остър като бръснач, всичките ми сетива са спокойни и концентрирани. Обичам добрите навици :)
Нямам никакви мисли за разходката която траеше малко по-дълго от обикновено. В бойна готовност съм и сетивата ми само чакат да ги насоча и ще стоварят целия си възможен потенциал, за да ми угодят. Трябва да добавя, че не изпитвам агресия, това е мръсна емоция! За да е готов един войн и да напада уверено и сигурно, не му трябва да е агресивен.
И другото което е, много войни има навън, но те са слаби войни. Правят едни неща много добре и в следващия момент, забравят как са го направили и се превръщат в жертвата на обстоятелствата.
Войнът, си е войн навсякъде където отиде. Това да контролира ситуацията, не само в училище или на работата, на улицата или по кафета и дискотеки ами и в живота бе ...! Да, точно там! Тихо, тихо, че се надига малко гордост, ще заприличам на някое надуто суетно гъзе. Забравям за тези подли мисли и влизам в залата с ясното намерение да трупам знание!
Хмм, подранил съм с 5 минути, въпреки непредвидената екстремна ситуация. Майсторът винаги е навреме. Малко сме днеска, другите мързеливци не искат да се борят със слабостите си. Веднага се включвам с двамата ми приятели да загряваме и да се забавляваме с движенията, тука изпитвам най-голямата радост през целия си ден. Подавахме си плътни торбички с пясък като шурикени и се дебнехме с разни плавни движения.

Време е, майсторът се появява като от нищото, точно в 6 разбира се. Строени сме и чакаме инструкции. В този момент, вместо да започнем да тренираме, вратата се разбива с едно движение и нахлуват цяла дузина облечени каратистчета или айкидистчета, нещо такова. Ние сме едва 4-ма души + една дама, която се грижи за Дожо-то в наше отсъствие и тренира с нас често. Влиза един възрастен рогат добитък и надава изтормозен рев - "Кой е шефа тука ве, искаме да ви предизвикаме, ВЕДНАГА!".
Гледам и не вярвам на очите си ... Страх ... Оооо, да ! Много страх и много колебание за части от секундата ме пронизаха от главата до петите. Добре, че сме само приятели в залата и се познаваме от години, това ще бъде интересно! Трансформацията на целия този страх в едно натрапчиво усещане за нетърпение ме изуми и също така изостри допълнително сетивата ми. Обичам да съм нащрек, само не мога да разбера, защо при екстремни ситуации е толкова ясно изразено? Отговорът на този въпрос, ще се разкрие от само себе си.

Майсторът съвсем невъзмутим от цялата случка, предложи на хората най-приятелски, така и така са дошли, да потренираме заедно, ще обменим опит и ... беше прекъснат от счупването на огледалото, което беше доста голямо и покриваше цялата стена на залата. В този момент жената отиде да почисти, без да обръща внимание на ситуацията.

Напрежението растеше, направо им усещах намерението и ме изпълваше погнуса от подобни същества. Ясно беше, че искаха да ни натупат и нямаше да се спрат пред нищо. Тъкмо се бях впуснал във внимателна подредба на възможните движения, които можеш да използвам, когато едно говедо ...
"Махай се ма кучко! Какво си мислиш, че правиш тука маа...!" - ритайки жената, която чистеше счупеното огледало.

Ооохх! Кръвта ми кипва при подобни неща, налягането в организма ми се повиши неимоверно много. Имах усещането, че съм станал една скала, която като топка за боулинг сигурно и безвъзвратно, се беше насочила към строените като кегли в бели кимона агресори.

Моменти преди да изпълня перфектен удар в стомаха на най-близката цел, видях момчета до мен. Толкова се зарадвах, че ако не бях афектиран от постъпката на тези говеда, сигурно щях да се разплача. Не съм си представял, до този момент, че RAMPAGE-a (от англ. ез. - буйствувам, вилнея, развилнявам се) от филмите е възможен в реална обстановка. Ние тримата, направо смляхме 11 души, като се изплъзнахме само с леки наранявания. Техния главатар беше доста по-натрениран и като виден егоманиак, изчака да приключим с момчетата му и влезе най-безцеремонно. Докоснеше ли ни, болката се разнасяше доста мащабно, много бързо.
Ей на това му викам говедо! В безизходица сме, тоя ще ни попилее, мамка му ....
Веднага натрапчивите мисли бяха елиминирани от призива на майстора да си починем, с тънкия намек, че той ще се погрижи. Ох, чувствам се жив, мамка му. Биха ме, ама и аз бих! "Айде, айде, тези работи на някой друг ги пробутвай и мълчи, че не мога да си доразкажа историята от тебе ...". Ухилвам се на вътрешния диалог като, един балансиран войн и влагам цялата си останала енергия във възстановяване, докато следя внимателно предстоящата битка на двамата най-силни мъже в залата. Бяха минали 40 минути, сториха ми се като 3. Интересно е как се изкривява времето, когато си концентриран.

Майстора бавно крачеше към средата на залата и май се беше вторачил в злия. Позамислих, се дали го е страх, защото определено не кипеше от ентусиазъм. Ето го спира ...

В този момент вече посъвзелите се гладни за доминиращи емоции индивиди, видно изпитваха някакъв ужас. Чак пък толкова да сме прекалили с момчетата, не ми се вярваше. Използвахме само нужната сила.
Големия звяр стоеше стъписан. Какво му става на тоя ве, мамка му ? Опа, бях започнал да го губя отново, стой спокойно и не ми пречи ! Пуст и вътрешен диалог, само дебне кога ще се разсея и започва да ми вкарва разни фалшиви емоции и филми. Това не е мое, вземай си го и се махай от главата ми! Готино ли ти е да ми приковаваш вниманието? Ах, търтей мръсен! Така се обръщам към вътрешния диалог. Търтей е, защото е там и никаква полза от него, само ми приковава вниманието върху ненужен мисловен процес.

Дишам! Цялото ми същество диша и наблюдава, не реагирам на нищо вече. Виждам и усещам, не е много ясно, ама поне знам, че си е моето, а не някакво прожектирано от външни фактори емоционално изживяване, концентриран съм. Това възможно ли е, което виждам?
Натрапниците се изметоха почти със същата скорост, с която връхлетяха, само, че на лицата им беше изписан огромен ужас. Бях чувал само за тези неща и никога не предполагах, че мога да ги видя и то от майсторът и то до такова съвършенство. Само веднъж го бях питал, колко е добър (в невежеството си, разбира се). Той ми отвърна тогава - "Няма как да разбереш, колко съм добър. Защото аз самия нямам завършена представа колко съм добър. А това млади момко, няма нищо общо с теб и твоята мисия на земята!"

Като се поуспокоиха нещата, майсторът ни попита, дали сме добре и дали имаме въпроси.
И добави - "За днеска толкова с практическите занимания, да се върнем към истинските неща."

Разбира се, че имам въпроси !!! Целия гъмжа от въпроси и нямам търпение да ги задам. Като малко детенце пред сладкарски магазин, кипящо от желание и нетърпение да разбере дали сладкото е сладко! Абсолютната сигурност на натрапниците беше изпепелена oт намерението на майстора? Ех, и ние помогнахме ... лекичко. Хехехе :)
Нямаше от какво друго да е! Щом можеш да формулираш и зададеш въпросът, отговора ще се разкрие скоро, ако не е вече там!


Част 2-ра! :)

вторник, 4 март 2008 г.

Сутрин

Ставам в 7 без 5 - 5 минути преди да ми звънне часовника. Вече изобщо не се лаская от точността на биологичния ми часовник, защото времето за нас хората е само права линия с минало, настояще и бъдеще.

Излизам на разходка, - не мога да остана и секунда повече между четирите стени на скромната ми крепост. Не е толкова шумно навън, най-големите диванета, още не са се събудили, а будните още им се спи и не са изригнали емоционално. Разбира се, в квартала няма кой знае какви интересни неща, затова слизам към близката еко-пътека. Много обичам да дишам сутрин! По моя край още не е достигнала тягостната, изпепеляваща белите дробове вихрушка от смог, която е заковала почти целия град в прегръдките си и така като гледам, няма никакво намерение да го остави да диша свободно. Кога ли и в нашите барове, ще се предлага кислород ? Винаги ми е било чудно как тези хора (Японците примерно) докато дишат в баровете всичко им е наред, ами като излизат навън какво ли става ? Отговора на този въпрос ще се разкрие от само себе си.

Вече 40 минути ходя и разсъждавам над възможните изходи на човечеството от тая бъркотия, която сме забъркали в продължение на хилядолетия. Ако човек успее да се събуди от всекидневната илюзия, която е сътворил докато е общувал със себеподобните си, нещата може и да се оправят. Както един човек, който сънува и не може да прецени дали сънят му е реален или е само сън, докато не се събуди. Така е и с нас, това, което ни заобикаля е резултат от генерални промени на истината. Щракваме с пръсти и имаме една солидна теория. Колкото по солидна - толкова по лесно може да се пропагандира. Пропагандираме я неколкостотин до хиляда години или повече, зависи колко е солидна теорията и колко хора биха клъвнали. В края на краищата теорията за нещо не си остава такава, ами се превръща в истината, ако се следва от много хора за продължителен период от време.

В резултат на това имаме тотално извратено общество, което приема всичко за истина. Ето даже други другари блогъри изразяват недоволството си, че медиите манипулирали или били некомпетентни. Нормално е и тях ги мързи да мислят, просто искат да изкарат поредния репортаж, без да ги интересува как влияе това на хората или пък имат план точно по какъв начин да повлияе. Няма да задълбавам в конспирацията.

Стигнах водопада, почивката е важна и тя е част от тренировката (това не е теория).
Странни мисли ми минаха през главата, ако скоча какво ли ще стане и т.н и т.н. Добре, че съм здраво мислещ, поне засега, както го виждам и изгоних тези мисли след кратка концентрация върху дишането.

Имам самочувствие на оптимистично същество. Стремя се да намирам по нещо забавно във всяка ситуация. Замислих се как мога да поизгладя духът на война в себе си. Взех под внимание всичката информация, до която успях да се докопам през последните четири години и помнех в този момент.
Някой от нещата, които ме мотивираха през остатъка от деня бяха следните.
Започнах да се вглеждам в падащата вода, как се разбива мощно и как се плъзга между камъните. Падащите листа с грация и песните на птичките, шумоленето на разни животинки в храсталаците, усещането беше много естествено.
Замислих се за пътя на войнът - един възможен път, да действа с постоянство и без да се държи назад от стари навици и рутинни действия. Там е работата, че ме мързи да мисля. Как ли се оправя това .... ? Потърсих допълнителна мотивация в заобикалящата ме среда, погледах облаците, бяха като пухени памучни титани и лазеха много бавничко по напредващото утро.

Нормално си е да има и страх докато се учи човек, той е неизменен спътник през целия процес. Не, че съм станал шубелия, просто имам странно усещане в стомаха като, че ли се свива и самоизяжда, когато се изправям пред нещо ново. От там идва и мощен вътрешен диалог, който има за цел да ме разубеди да не ходя там, ами да се върна на тясно в мишата дупчица от която съм изпълзял и да не се мъча да разбирам как работи всичко. Ах, майната им на тези мисли...!
Войнът трябва да се справя с всичко с което се захване, иначе усилията му ще се обърнат срещу самия него. Значи никакви половинчати работи повече! Даже и да не знам какво правя, мисля да се държа така все едно знам.

Прибирам се, имам доста належала работа. Минавам през кварталния парк, уж да си поддържам усещането за природа още малко, преди да се шмугна в претъпканата цивилизация. Слизайки по склона се сблъсквам с крясъците на изнервени хора, които се карат за някакви социални глупости, толкова са хванати в главите си, че не виждат красотата около тях. Незнайно защо първите емоции сутрин се запазват до края на деня. Дали ще се карат за същите глупости и вечерта ? Нямам намерение да проверявам :)
Ех, разликата от близката горичка и близкия парк е огромна, красотата е там, ама трябва да се вгледа човек, доста по-настоятелно, за да я види, абстрахирайки се от ревът на автомобили и забързаната обстановка. И така се прибрах благополучно.

Средностатистическия човек примерно си мисли, че да се впуснеш в съмнения и разни други мисловни игрички, те прави много чувствителен и духовно извисен. А всъщност истината е (това не е теория), че средностатистическия човек изобщо не е близко до чувствителен. Неговите всекидневни халюцинации и несигурности са толкова незначителни, че той не може да изпитва подобни емоции. От биомеханична и енергийна гледна точка, вътрешния му диалог го е заковал на едно място. Когато този диалог спре, макар и за няколко секунди, светът се срива и изключителните човешки качества изригват сякаш са били под тежката охрана на всичките онези бушуващи мисли.
Да си войн не е просто да си пожелаеш да си войн и хоп - това да стане реалност. По скоро, представлява постоянна битка със самия себе си, която продължава чак до края на дните ни. Войнът преодолява препятствията, той не ги разрушава блъскайки главата си в тях. Странно при евентуален случай на отчаяние, дали бих забил нос в най близката стена ? Даже замислянето над това би било ненужна загуба на време.
Никой не се ражда войн! Както и никой не се ражда средностатистически човек, ние сами решаваме в кое от двете да се превърнем.

Странното е че човешките същества обичат да им се казва какво да правят. Още по странното е, че обичат да се бият и да не правят това което им е казано, от там започват да се обвързват с омраза към този, който им е казал какво да правят. Гледам да съм толерантен и да не казвам на себеподобните ми какво да правят, че току-виж са ме налазили.
Хехе :)

Това е от първите ми опити за разказ. Затова евентуални съвпадения с реални преживявания на реални хора са абсолютно случайни!

Благодаря, и успех.