вторник, 4 март 2008 г.

Сутрин

Ставам в 7 без 5 - 5 минути преди да ми звънне часовника. Вече изобщо не се лаская от точността на биологичния ми часовник, защото времето за нас хората е само права линия с минало, настояще и бъдеще.

Излизам на разходка, - не мога да остана и секунда повече между четирите стени на скромната ми крепост. Не е толкова шумно навън, най-големите диванета, още не са се събудили, а будните още им се спи и не са изригнали емоционално. Разбира се, в квартала няма кой знае какви интересни неща, затова слизам към близката еко-пътека. Много обичам да дишам сутрин! По моя край още не е достигнала тягостната, изпепеляваща белите дробове вихрушка от смог, която е заковала почти целия град в прегръдките си и така като гледам, няма никакво намерение да го остави да диша свободно. Кога ли и в нашите барове, ще се предлага кислород ? Винаги ми е било чудно как тези хора (Японците примерно) докато дишат в баровете всичко им е наред, ами като излизат навън какво ли става ? Отговора на този въпрос ще се разкрие от само себе си.

Вече 40 минути ходя и разсъждавам над възможните изходи на човечеството от тая бъркотия, която сме забъркали в продължение на хилядолетия. Ако човек успее да се събуди от всекидневната илюзия, която е сътворил докато е общувал със себеподобните си, нещата може и да се оправят. Както един човек, който сънува и не може да прецени дали сънят му е реален или е само сън, докато не се събуди. Така е и с нас, това, което ни заобикаля е резултат от генерални промени на истината. Щракваме с пръсти и имаме една солидна теория. Колкото по солидна - толкова по лесно може да се пропагандира. Пропагандираме я неколкостотин до хиляда години или повече, зависи колко е солидна теорията и колко хора биха клъвнали. В края на краищата теорията за нещо не си остава такава, ами се превръща в истината, ако се следва от много хора за продължителен период от време.

В резултат на това имаме тотално извратено общество, което приема всичко за истина. Ето даже други другари блогъри изразяват недоволството си, че медиите манипулирали или били некомпетентни. Нормално е и тях ги мързи да мислят, просто искат да изкарат поредния репортаж, без да ги интересува как влияе това на хората или пък имат план точно по какъв начин да повлияе. Няма да задълбавам в конспирацията.

Стигнах водопада, почивката е важна и тя е част от тренировката (това не е теория).
Странни мисли ми минаха през главата, ако скоча какво ли ще стане и т.н и т.н. Добре, че съм здраво мислещ, поне засега, както го виждам и изгоних тези мисли след кратка концентрация върху дишането.

Имам самочувствие на оптимистично същество. Стремя се да намирам по нещо забавно във всяка ситуация. Замислих се как мога да поизгладя духът на война в себе си. Взех под внимание всичката информация, до която успях да се докопам през последните четири години и помнех в този момент.
Някой от нещата, които ме мотивираха през остатъка от деня бяха следните.
Започнах да се вглеждам в падащата вода, как се разбива мощно и как се плъзга между камъните. Падащите листа с грация и песните на птичките, шумоленето на разни животинки в храсталаците, усещането беше много естествено.
Замислих се за пътя на войнът - един възможен път, да действа с постоянство и без да се държи назад от стари навици и рутинни действия. Там е работата, че ме мързи да мисля. Как ли се оправя това .... ? Потърсих допълнителна мотивация в заобикалящата ме среда, погледах облаците, бяха като пухени памучни титани и лазеха много бавничко по напредващото утро.

Нормално си е да има и страх докато се учи човек, той е неизменен спътник през целия процес. Не, че съм станал шубелия, просто имам странно усещане в стомаха като, че ли се свива и самоизяжда, когато се изправям пред нещо ново. От там идва и мощен вътрешен диалог, който има за цел да ме разубеди да не ходя там, ами да се върна на тясно в мишата дупчица от която съм изпълзял и да не се мъча да разбирам как работи всичко. Ах, майната им на тези мисли...!
Войнът трябва да се справя с всичко с което се захване, иначе усилията му ще се обърнат срещу самия него. Значи никакви половинчати работи повече! Даже и да не знам какво правя, мисля да се държа така все едно знам.

Прибирам се, имам доста належала работа. Минавам през кварталния парк, уж да си поддържам усещането за природа още малко, преди да се шмугна в претъпканата цивилизация. Слизайки по склона се сблъсквам с крясъците на изнервени хора, които се карат за някакви социални глупости, толкова са хванати в главите си, че не виждат красотата около тях. Незнайно защо първите емоции сутрин се запазват до края на деня. Дали ще се карат за същите глупости и вечерта ? Нямам намерение да проверявам :)
Ех, разликата от близката горичка и близкия парк е огромна, красотата е там, ама трябва да се вгледа човек, доста по-настоятелно, за да я види, абстрахирайки се от ревът на автомобили и забързаната обстановка. И така се прибрах благополучно.

Средностатистическия човек примерно си мисли, че да се впуснеш в съмнения и разни други мисловни игрички, те прави много чувствителен и духовно извисен. А всъщност истината е (това не е теория), че средностатистическия човек изобщо не е близко до чувствителен. Неговите всекидневни халюцинации и несигурности са толкова незначителни, че той не може да изпитва подобни емоции. От биомеханична и енергийна гледна точка, вътрешния му диалог го е заковал на едно място. Когато този диалог спре, макар и за няколко секунди, светът се срива и изключителните човешки качества изригват сякаш са били под тежката охрана на всичките онези бушуващи мисли.
Да си войн не е просто да си пожелаеш да си войн и хоп - това да стане реалност. По скоро, представлява постоянна битка със самия себе си, която продължава чак до края на дните ни. Войнът преодолява препятствията, той не ги разрушава блъскайки главата си в тях. Странно при евентуален случай на отчаяние, дали бих забил нос в най близката стена ? Даже замислянето над това би било ненужна загуба на време.
Никой не се ражда войн! Както и никой не се ражда средностатистически човек, ние сами решаваме в кое от двете да се превърнем.

Странното е че човешките същества обичат да им се казва какво да правят. Още по странното е, че обичат да се бият и да не правят това което им е казано, от там започват да се обвързват с омраза към този, който им е казал какво да правят. Гледам да съм толерантен и да не казвам на себеподобните ми какво да правят, че току-виж са ме налазили.
Хехе :)

Това е от първите ми опити за разказ. Затова евентуални съвпадения с реални преживявания на реални хора са абсолютно случайни!

Благодаря, и успех.

2 коментара:

Moonrage каза...

Много хубаво и поучително. Творба с послание... малко са кът напоследък... :) Отново ми осигури няколко приятни минути на размисъл. Изглежда човек трябва да бъде "погъделичкан" на правилното място, за да започне да мисли.

h3L каза...

Хехех :)

Така е Сашо, само, че някой хора нямат гъдел. Независимо колко гъделичкаш няма как да пробием. Не е само този начина да подтикнеш хората да се грижат за себе си.
Има доста други стратегии ама те са свързани с разход на енергия, пък аз съм станал голям скъперник, щото трудно се трупа пък лесно се хаби за глупости.
Поздрави :)