четвъртък, 6 март 2008 г.

Вечер

След като следобеда бе прекаран в "разчистване на сметки" - така се отнасям с работата. Може да Ви се струва малко агресивно, но работи безотказно. Не харесвам агресията между другото.

Привечер е, около 6 трябва да съм в местното Дожо! Не мога да изтърва възможността, да мултиплицирам уменията си. Обличам анцуга си и един прилично невзрачен полуовер. Слагам шапката, вечерите са доста хладнички и трябва да се внимава.
Моментално се сливам с обстановката - прашна, мръсна, боклуците са навсякъде, грижливо разпилени от знайни и незнайни извършители. На всичкото отгоре е преваляло, но поне не се вдига прах.

Вървя бавно, но не прекалено, за да не бия на очи. Обичам да съм невидим за тълпата, опитвам се да дишам ритмично, но става толкова плитко ... Последния път в който си позволих да дишам дълбоко около центъра на града, резултатите бяха много потресаващи и в никакъв случай няма да задоволя това си желание точно сега.

С приятно разсеян поглед минавам мястото, което е най-оживено и се пада средата на цялата ми разходка. Стъпвам на пешеходната пътека и моментално чувам набиването на спирачки, надут клаксон и разни бесни ругатни отвътре. Поглеждам невъзмутимо и някакъв ала чалга фешън типаж излиза да раздава "правосъдие" . За части от секундата посочих надолу към земята, маркировката беше протрита, явно от миналата година. Добре, че има знак отстрани та реших да посоча и него - доста по-настоятелно. Явно това не беше достатъчно на момчето, което беше извън автомобилът и се движеше доста целенасочено право към мен. Късно е да се говори, пуснах раницата с едно движение и със следващото посрещам юмрука му. Изненадващо, как натренираният организъм реагира в пъти по бързо, сравнявайки противника ми, който вероятно всяка петък вечер е в местната дискотека пиян като кирка, с основна идея да закове някое Барби.

С две резки движения и момчето имаше разбит нос, пък в мен се надигна съмнение дали да не го сграбча за крачола и да го завлека някъде, "да си разчистим сметките". Когато върша работа, гледам да съм безупречен ... Добре, че обстановката не позволяваше, щях да си докарам някоя голяма глупост до главата пък и не харесвам властите, нещо все им хлопа. Трябва да се евакуирам, спешно!
Драсвам напред към гаражите, долепени до голям нов и грапав блок. Паркур уменията са страхотно полезни в подобни ситуации! Вече съм отгоре, с минимум погледи след мен и ръшвам стената на блока, отгоре ще съм в безопасност, само още малко, натегнат съм като пружинка!
ДА!!! Поглеждам от 20тина метра височина, надолу към улицата, агресивното животно се е понадигнал вече, ругае и се суети наежено ... Не разбирам подобно поведение пък и нямам време да си пълня главата с бръмбари, трябва да тренирам.

Полагам нужните усилия да не влача случката с мен , а да я оставям там. БЛАГОДАРЯ на Създателя, че ми е дал възможност да дишам! Изобщо не мисля за мръсотията и боклуците във въздуха, дишам колкото мога повече, трябва да възстановя баланса, СЕГА! Ето на 10-тата минута вече се получава. Усещам сърдечния ритъм да се нормализира и мислите ми се успокояват все повече и повече. Благодаря за този уникален дар на вселената и продължавам.

Почти съм пред Дожо-то, винаги когато наближавам започвам да усещам собствената си енергия много по-добре и мозъкът ми става остър като бръснач, всичките ми сетива са спокойни и концентрирани. Обичам добрите навици :)
Нямам никакви мисли за разходката която траеше малко по-дълго от обикновено. В бойна готовност съм и сетивата ми само чакат да ги насоча и ще стоварят целия си възможен потенциал, за да ми угодят. Трябва да добавя, че не изпитвам агресия, това е мръсна емоция! За да е готов един войн и да напада уверено и сигурно, не му трябва да е агресивен.
И другото което е, много войни има навън, но те са слаби войни. Правят едни неща много добре и в следващия момент, забравят как са го направили и се превръщат в жертвата на обстоятелствата.
Войнът, си е войн навсякъде където отиде. Това да контролира ситуацията, не само в училище или на работата, на улицата или по кафета и дискотеки ами и в живота бе ...! Да, точно там! Тихо, тихо, че се надига малко гордост, ще заприличам на някое надуто суетно гъзе. Забравям за тези подли мисли и влизам в залата с ясното намерение да трупам знание!
Хмм, подранил съм с 5 минути, въпреки непредвидената екстремна ситуация. Майсторът винаги е навреме. Малко сме днеска, другите мързеливци не искат да се борят със слабостите си. Веднага се включвам с двамата ми приятели да загряваме и да се забавляваме с движенията, тука изпитвам най-голямата радост през целия си ден. Подавахме си плътни торбички с пясък като шурикени и се дебнехме с разни плавни движения.

Време е, майсторът се появява като от нищото, точно в 6 разбира се. Строени сме и чакаме инструкции. В този момент, вместо да започнем да тренираме, вратата се разбива с едно движение и нахлуват цяла дузина облечени каратистчета или айкидистчета, нещо такова. Ние сме едва 4-ма души + една дама, която се грижи за Дожо-то в наше отсъствие и тренира с нас често. Влиза един възрастен рогат добитък и надава изтормозен рев - "Кой е шефа тука ве, искаме да ви предизвикаме, ВЕДНАГА!".
Гледам и не вярвам на очите си ... Страх ... Оооо, да ! Много страх и много колебание за части от секундата ме пронизаха от главата до петите. Добре, че сме само приятели в залата и се познаваме от години, това ще бъде интересно! Трансформацията на целия този страх в едно натрапчиво усещане за нетърпение ме изуми и също така изостри допълнително сетивата ми. Обичам да съм нащрек, само не мога да разбера, защо при екстремни ситуации е толкова ясно изразено? Отговорът на този въпрос, ще се разкрие от само себе си.

Майсторът съвсем невъзмутим от цялата случка, предложи на хората най-приятелски, така и така са дошли, да потренираме заедно, ще обменим опит и ... беше прекъснат от счупването на огледалото, което беше доста голямо и покриваше цялата стена на залата. В този момент жената отиде да почисти, без да обръща внимание на ситуацията.

Напрежението растеше, направо им усещах намерението и ме изпълваше погнуса от подобни същества. Ясно беше, че искаха да ни натупат и нямаше да се спрат пред нищо. Тъкмо се бях впуснал във внимателна подредба на възможните движения, които можеш да използвам, когато едно говедо ...
"Махай се ма кучко! Какво си мислиш, че правиш тука маа...!" - ритайки жената, която чистеше счупеното огледало.

Ооохх! Кръвта ми кипва при подобни неща, налягането в организма ми се повиши неимоверно много. Имах усещането, че съм станал една скала, която като топка за боулинг сигурно и безвъзвратно, се беше насочила към строените като кегли в бели кимона агресори.

Моменти преди да изпълня перфектен удар в стомаха на най-близката цел, видях момчета до мен. Толкова се зарадвах, че ако не бях афектиран от постъпката на тези говеда, сигурно щях да се разплача. Не съм си представял, до този момент, че RAMPAGE-a (от англ. ез. - буйствувам, вилнея, развилнявам се) от филмите е възможен в реална обстановка. Ние тримата, направо смляхме 11 души, като се изплъзнахме само с леки наранявания. Техния главатар беше доста по-натрениран и като виден егоманиак, изчака да приключим с момчетата му и влезе най-безцеремонно. Докоснеше ли ни, болката се разнасяше доста мащабно, много бързо.
Ей на това му викам говедо! В безизходица сме, тоя ще ни попилее, мамка му ....
Веднага натрапчивите мисли бяха елиминирани от призива на майстора да си починем, с тънкия намек, че той ще се погрижи. Ох, чувствам се жив, мамка му. Биха ме, ама и аз бих! "Айде, айде, тези работи на някой друг ги пробутвай и мълчи, че не мога да си доразкажа историята от тебе ...". Ухилвам се на вътрешния диалог като, един балансиран войн и влагам цялата си останала енергия във възстановяване, докато следя внимателно предстоящата битка на двамата най-силни мъже в залата. Бяха минали 40 минути, сториха ми се като 3. Интересно е как се изкривява времето, когато си концентриран.

Майстора бавно крачеше към средата на залата и май се беше вторачил в злия. Позамислих, се дали го е страх, защото определено не кипеше от ентусиазъм. Ето го спира ...

В този момент вече посъвзелите се гладни за доминиращи емоции индивиди, видно изпитваха някакъв ужас. Чак пък толкова да сме прекалили с момчетата, не ми се вярваше. Използвахме само нужната сила.
Големия звяр стоеше стъписан. Какво му става на тоя ве, мамка му ? Опа, бях започнал да го губя отново, стой спокойно и не ми пречи ! Пуст и вътрешен диалог, само дебне кога ще се разсея и започва да ми вкарва разни фалшиви емоции и филми. Това не е мое, вземай си го и се махай от главата ми! Готино ли ти е да ми приковаваш вниманието? Ах, търтей мръсен! Така се обръщам към вътрешния диалог. Търтей е, защото е там и никаква полза от него, само ми приковава вниманието върху ненужен мисловен процес.

Дишам! Цялото ми същество диша и наблюдава, не реагирам на нищо вече. Виждам и усещам, не е много ясно, ама поне знам, че си е моето, а не някакво прожектирано от външни фактори емоционално изживяване, концентриран съм. Това възможно ли е, което виждам?
Натрапниците се изметоха почти със същата скорост, с която връхлетяха, само, че на лицата им беше изписан огромен ужас. Бях чувал само за тези неща и никога не предполагах, че мога да ги видя и то от майсторът и то до такова съвършенство. Само веднъж го бях питал, колко е добър (в невежеството си, разбира се). Той ми отвърна тогава - "Няма как да разбереш, колко съм добър. Защото аз самия нямам завършена представа колко съм добър. А това млади момко, няма нищо общо с теб и твоята мисия на земята!"

Като се поуспокоиха нещата, майсторът ни попита, дали сме добре и дали имаме въпроси.
И добави - "За днеска толкова с практическите занимания, да се върнем към истинските неща."

Разбира се, че имам въпроси !!! Целия гъмжа от въпроси и нямам търпение да ги задам. Като малко детенце пред сладкарски магазин, кипящо от желание и нетърпение да разбере дали сладкото е сладко! Абсолютната сигурност на натрапниците беше изпепелена oт намерението на майстора? Ех, и ние помогнахме ... лекичко. Хехехе :)
Нямаше от какво друго да е! Щом можеш да формулираш и зададеш въпросът, отговора ще се разкрие скоро, ако не е вече там!


Част 2-ра! :)

5 коментара:

Refuse каза...

Щях да падна от стола както с четях, от облялите ме емоции :P Добро е човече, продължавай със следващото, чакаме го с нетърпение :) Поздрави

h3L каза...

Хехе, аз чакам малко градивна критика от доста по-опитните от мен в бранша и ще продължа да пиша скоро. :) Благодаря и успех.

Moonrage каза...

Само любител съм, но по мое мнение е много добро. Браво, човек. Уважение от мен...

lnsane каза...

Как да издържа на обладаващото ме жалание да влея малко от критиката си във твоя блог.., че и насърчаваш даже ;)
Ако позволиш да се заям малко, виждам че си имаш фен клуб. По-градвина критика от "Добро е" здраве му кажи.
Колкото до опита, там незнам... Чувал съм че колкото повече ти тежи опита толкова по-шарлатански е кантара дето го мериш. Но няма стращно, вече въведоха нов закон и на всяко пазарче има контролни везни. Ей, тва се вика, баце. Ходиш, теглиш...
Ама да не ви развалям харабийката, какво има да му теглиш. Има ли обем, важи опита. За пълнежа няма да му мислим. Те и без това днещно време хората много много не ги топли съдържанието и теглото... Гледа го лъскаво, пипне го издуто и давай пълни джобовете.. Аз на това му казвам: Бееги па се Мани!
(Специални благодарности на Краси Радков за хубавото лафче )
Колкото до разказчето, че добро е това се вижда. Имаш стил и влагаш чувство. Забавен и на моменти дори чувствителен. Най-смещно ми беше обаче това, където на два-три пъти казваш че не си агресивен човек, а докато четях онази част, когато жената мете стъклата и т.н. , буквално ми се качи адреналина. Доста яростна сцена си описал, за неагресивен човек ;п
Този стил да се пише едновременно философско (колко мразя тази дума) и художествено е любимия ми. Истината се сервира с гарнитура...Класика! Почти професионално си ги съчетал на моменти, но...
Има едни моменти когато се губи забавното и става малко насериозно.
"Сериозно" и "насериозно" са сродни думи, но с различно значение.
Например:
Сериозна е сцената със жената, която се превръща в мъченик на наивната си доброта.
(Това си го бива)
Насериозно е там където чувството на разказа се губи и се измества от твоето лично емоционално съсояние. В историята вкарваш усещане което няма нищо общо с развиващото се действие.(финалната част където говориш за вътрешния диалог, като търтеи) Доколкото знам това е грешка на почти всички автори, защото и те като "нормални" хора искат да изразят своето себеотразяване пред по широка аудитория. Или май, много силно се изказах. (Редактирай повече отколкото смяташ, че е нужно и сам ще се убедиш)
Използваш историика лишена от смисъл, а се опитваш да предадеш послание.Това вече не е критика, има такъв стил. В този вид разкази като твоя, ти трябва да свържеш идей със ситуации, който не винаги имат емоционална и логическа свързаност. Например Дон Браун в "Шиварът на Леонардо" е добър пример. Има един момент в началото на книгата: Разкрачен труп лежи по гръб в локва кръв на фона на мрачна галерия, а автора говори за жената като богиня, раждането на нов живот, свещенното начало и т.н. все хубави работи ;)
Ей тва му е майсторлъка... Иначе поздравления за сюреализма ;)
Аз също чакам следващия, а ти ?

h3L каза...

Трябва бая да помисля преди да напиша следващия, но такъв ще има. Благодаря за коментара и ще се видим на " Тръбата " :)